Една обикновенна любовна история

Любовта на жената се заражда в мозъка, а на мъжа в душата!
Седнали сме на пейката пред блока с моя съсед и като първи клюкарки решаваме проблемите на човечеството. То не бяха екологични катастрофи, земетресения, нови правила във футбола, политическата обстановка в Европейския съюз, сомалийски пирати и още, и още, и още. Само по два проблема имахме общо мнение. Първият бе глобалното затопляне. Стигнахме до извода, че твърде вероятно е, това затопляне да се причинява от прекомерната консумация на леща и зрял фасул, както и повсеместното правене на консерви зад блока, където за подпалка служеха не само клони, паднали от дърветата в парка, но и скъсани джапанки, галоши, дивани, фотьойли, та понякога и тоалетна хартия. По втория проблем също бяхме на едно мнение – екстрадирването на циганите обратно в България и Румъния. Чакайте бе, европейци. Нали до вчера ни обвинявахте, че не сме ги интегрирали. Направете го вие, като сте толкова умни и интеграционни. Две хиляди мангали не можете да оправите и оревахте света, а питате ли нас един милион как се интегрират. За Румъния нищо не казвам, че там са доста повече. Абе мангал интегрирва ли се!? То не подлежи на такова нещо, защото не е в природата му. Няма го заложено! Липсва в гените. Ако мислите, че това нещо може да се върже в държавата-много се лъжете. Нещо, което бай Тошо не успя да направи, мислите ли, че вие ще можете. Той и Хитлер се опита, но накрая разбра, че криво дърво само огън го оправя. Както и да е! Кой не е живял покрай тях, той не знае.
В такъв поток от размисли прекарвахме късния следобед, когато до нас спря един „Опел”, от онези най – обикновените, абе немски Москвич, дето му казват. От него слиза един младеж замятайки единия си крак. Като се обърна към мен, гледам един съученик на големия ми син.
-Данчо, какво правиш тук в нашата махала?
-Здрасти, чичо Любчо! Как да ти кажа…. Една жена търся.
-Млад си, ще търсиш! Аз знаеш ли колко съм добре, от както умря Станчо.
-Кой Станчо?
-„Кой Станчо”! Оня в гащите. Голям товар ми падна от гърба. Никакви проблеми? Къде ще я закараш, имаш ли пари, иска ти се, а няма къде, обича ли те, има ли си друг. Абе, родих се. А ти каза, че я търсиш. Не знаеш ли къде живее?
Момчето въздъхна и седна до нас.
-Чичо Любо, не знам дали си спомняш, но преди осем години се ожених. Много красива жена взех. Живяхме добре и детенце си имахме, но жена ми избяга. Побърках се. Обичам я толкова много, че не знам как ще живея без нея. От притеснение получих инфаркт. Още не мога да се оправя. Научих, че тук някъде си е взела апартамент под наем, та дойдох да я търся.
Знам я. Наистина красиво момиче. Гледаш, гледаш, а Господ сякаш цялата красота в нея е влял. Дефект не можеш да откриеш. Само дето никога не поздравява, когато минава покрай хората.
-Лошо, Данчо, лошо. Жена и вода тръгнат ли-спиране няма. Ти като я намериш, мислиш ли, че ще се върне?
-Мисля че не, но не губя надежда. Ще падна на колене, в името на детето и нашето семейство.
-Данчо, осъзнай се! Жените никога не понасят падналите мъже. Казваш в името на семейството. Тя ако държеше на него нямаше да избяга, но хубавото е, че поне държи на детето ви и не го е изоставила.
-Какво ли не дадох на тази жена: цялата си любов, цялото си сърце, всичко което имах.
-Явно е било малко за нея. Жените не искат много-искат всичко.
Как да кажа на това момче, че любимата му сега се среща с един гол охльов. Гол, гол, ама „Мерцедес” кара и то най-нов модел!? Как да му кажа, че тя след като се е возила в луксозна кола, никога няма да иска да се върне в неговият „Опел” !? Как да му кажа, че тя е избягала, когато е бил здрав, а сега когато е половин човек, е пълен абсурд да го стори!? Не мога!

-А ти не си ли помислил за друго момиче? Жени много.
-Не! Не искам и да си помисля за друга. Влюбен съм и не мога да си представя живота без нея.
-И какво ще направиш, ако я срещнеш и тя ти каже да вървиш по дяволите!?
-Сигурно ще се самоубия!
-Заради една жена, която не й пука за тебе!? Ти си луд! Помисли! Млад си още. Ще намериш жена, която ще те обича и ще си живеете щастливо, защото ти си добро и кротко момче. Всичко ще потъне в забрава с времето. Любовта отиде ли си, връщане няма. Страданията само ще те съсипят. Забрави за нея и отвори нова страница в живота си.
Данчо само поклати неодобрително с глава, каза ни довиждане и с мъка седна зад волана, замятайки единия си крак.
Само преди час имахме решения за проблемите на човечеството, а сега бяхме безсилни да се справим с някаква си „любов”.
Как да му кажем на това момче, че тя живее в този вход!? Как да погубим неговата любов!? Как да му кажем, че детето му се хвърля в прегръдките на друг и може би го нарича „татко”!? Как!?

Ловът на Чакала

Пред очите на Смъртта, хората мислят с Душата си.

Телефонът извъня. После пак. Момчето отвори очи и погледна дисплея. Три часа и двадесет минути. „Господи, кой идиот ми звъни по това време!?” Светна лампата. Разтърка очи. Погледна отново дисплея. Няма информация за номера на телефона, на този който му се обаждаше. Натисна зелената слушалка.
-Моля?
-Чакалче, Мишката се обажда.
-Кажи плъх гаден, защо ми звъниш посред нощ!? Не виждаш ли колко е часа!?
-Чакалче, обаждам ти се от една телефонна кабина. Чух Шефа как нареди на Говедото да те очисти.
-Мен!? За какво!?
-Не знам, Чакалче. Приятел си ми и затова реших да те предупредя. Ако разберат, че съм ти се обаждал, ще очистят и мен. Не ме издавай каквото и да се случи.
-Няма, Мишка. Не се притеснявай.
-Бягай, Чакалче. Говедото е на път към тебе. Сбогом.
Телефонът изключи. Момчето постоя известно време и недоумяваше, че това се случва имено с него. „Какво съм направил, че Шефа иска да ме ликвидира!? Винаги съм бил честен към него. Господи! Да се обличам. Къде да бягам!? Та той ще ме намери, където и да отида!”
Започна бързо да се облича. Взе си телефона, цигарите и една пачка банкноти. Мушна ги във вътрешния джоб на якето. „Къде да отида? –разсъждаваше докато си връзваше маратонките-Не мога при познати. Ще пострадат заради мен. В колибата!? Само там. Ще мине време докато ме открият и после Шефа може да размисли. Нищо нередно не съм направил.”
Навън валеше ситен есенен дъжд, който се набиваше в лицето, косите и дрехите. Чакалът запали колата и бързо се отдалечи от дома си. Надяваше се дъжда да изтрие следите. Надяваше се дъждът да измие паническия ужас, който го обземаше. Запали машинално цигара. Едва сега осъзна, че няма истински приятел. Такъв на когото можеше да се довери, който да го подкрепи в тежък момент, като днешния, който да успокои смразената му от страх душа. Колко години вече бе част от групата и никога до сега не беше подлаган на подобно изпитание. Всичките пари, които изкарваше от продажбата ги даваше на Шефа. А той определяше колко и на кого да даде. Получаваше достатъчно много, за да може да живее като „бял човек”. Понякога пласирваше стотина дози, понякога не вървеше и се задоволяваше с десетина. Често новите се опитваха да мамят Шефа-намаляха количеството, за да направят повече дози. Друг път заменяха дрогата с прах за пране, настърган тебешир, миша отрова и какво ли не. Много често от тази смесица умираха наркомани, а това означаваше, че намалят купувачите. А Шефа рано или късно разбираше за тези далавери. Как, не знам, но успяваше да открие, кога го мамят. Вероятно някой доверен човек се появяваше като начинаещ наркоман и след като получи дозата си , я изследваха при Шефа. Имаше и доносници, които донасяха какво става сред пласьорите. Уж, всички сме в един картел, а никой на никого не се доверява и винаги тегне съмнението над всекиго. Понякога донасяха на Шефа неверни неща, с цел да се злепостави някой, но ако това не се потвърдеше си отиваше доносника. Как си отиваше!?
„Ами вероятно както и аз ще си отида.”- каза почти на глас Чакалът.
Багаш, бягаш, но рано или късно те настигат. Ножът се врязва в тялото ти и умираш от загуба на кръв. Може и с пистолет, но такава смърт се практикуваше по рядко, защото е възможно да се открие трупът, от което следват балестични експертизи на куршума и усложнения. А това струваше и пари. Не си заслужаваш стойността му.
Колата излезе извън града. Пое по пътя, който се извиваше в едно с реката.
„Някой ме е насадил на Шефа, но за какво? Да заеме мястото ми ли? Не, няма да е това. Шефа щеше да ме привика. Какво е тогава? Знаех си, че рано или късно ще свърша по този начин, но толкова рано и нелепо не съм и предполагал. Все пак играх честно, независимо че хората не ни смятат за такива. От смъртта ми ще се облагодетелствува поне брат ми. Сигурно ще припадне, когато разбере, че съм умрял и е единственият наследник. Все още не знае, че ще притежава апартамент в чисто нова кооперация напълно обзаведен. Все пак ще се радва,надявам се. Ще живее в апартамент закупен с парите на наркомани. Дали няма да го продаде, ако знае за това? А можех да му купя още толкова неща. Брат ми е. Смотаняк, но брат. Ще си умре в нищета, но честен и добър. Нима заради него, детето му заслужава да живее в мизерия? Да гледа как другите деца носят хубави дрешки, а то втора употреба. Да гледа с тъга как другите деца ги возят в хубави коли, а него го изпращат с градския транспорт. Добре, че му подари колело, че ако се надяваше на баща си и това нямаше да има. Мизерия. ”
После се замисли върху себе си. Колко ли майки и бащи е разплакал!? Колко ли наркомани са загинали от неговия хероин!? Душата му се бунтуваше. Бореше се с оправданията, че не той създава наркоманите, че не той прави хероина. След това си спомни как го гонеха полицейските коли, как едвам успяваше да се спаси, друг път пък как го арестуваха, но не намираха нищо в него и го пускаха под гаранция. Борба между Живота, оцеляването и Смъртта. Оставаха му часове и щеше да се срещне с нея. Страхуваше се от болката. Как ли боли, когато ти прережат гърлото? Как ли боли, когато куршумът ти пробива черепа? Прималя му. Чувстваше, че ще умре от страх преди да са го намерили. Не искаше да умира толкова млад. Та той нямаше още тридесет години. Може би трябваше да го послуша и да разнася хляб в ранни зори, да го разтоварва в магазините и то за заплата, която едвам щеше да си плаща тока и водата. „Не, по-добре е да ме гръмнат сега отколкото да живея като скот. Мамка му, ще се върна и ще говоря с шефа.” После си помисли, че часът е едва четири сутринта и на Шефа надали щеше да му е приятно да го будят по това време. После реши да дочака утрото в колибата и насочи колата в една странична пътека. След минути се отзова пред нея. На това място реката правеше разлив и водата бе по-спокойна. В падналите дървета и шаварите на отсрещният бряг, се криеше много риба. Често идваше тук, за да разпъне въдиците и да послуша ромона на водата и песента на птиците. Сега не влезе в колибата, а седна на брега, на онази паднала върба, от която искаше да направи пейка и маса. Дъждът продължаваше да вали, но той не го чувстваше. Някъде изкряка патица. Лека мъгла се плъзгаше над водата. Тази години патиците бяха дошли по – рано. Сигурно зимата ще е студена. Но какво ли значение имаше вече това!?
Развиделяваше се. Искаше му се още веднъж да го огрее слънцето. Искаше му се да е топло, да е лято. Искаше му се отново да се порадва на танца на водните кончета и да се наслаждява на песента на коприварчетата. Отново запали цигара. Не се страхуваше, че светлината на запалката ще го издаде. Стана му безразлично. Все едно му беше дали ще дойдат сега или по-късно. Краят щеше да е един и същ. Само времето на неговата смърт щеше да е различна.
Чу се ръмженето на приближаващ автомобил. Изтръпна. Прилоша му. Не се обърна, за да ги види. Знаеше, че са те. Мишката го беше издал. Никой не знаеше тази колиба освен него. Не му се сърдеше. Може би и той би постъпил по същият начин. Страхът от Смъртта може да направи и най-силния слаб и безволев. Автомобилите спряха току зад него. Не смееше да се обърне. Усети тежката походка на Говедото. Редом с неговите се чуваха и други, по леки стъпки. Вероятно едните бяха на Мишката. „Може би и Шефа е дошъл, за да присъства на моята смърт.” Стъпките спряха зад него. Чу се прещракването на петлето на пистолет.
-Чакалче, обърни се!- избоботи Глигана.
Знаеше, че още с обръщането си куршумът ще прониже черепа му и това ще бъде краят. После тялото му ще бъде хвърлено в реката за храна на риби и раци. Не му се искаше да се обръща, но трябваше да го направи. Това чакане не можеше да продължи дълго.
Обърна се. Срещу него Говедото бе насочил ловната пушка. Пушката изщрака, но не произведе изстрал. Мъките продължаваха. Пушката вероятно засече от първият път. „Дано да е сложил патрони за глиган, че да не се мъча.” До него стояха още петима от неговата банда. Пласьори на дребно. Някои от които бе успял да се сприятели, ако изобщо може да има приятелство в тази негова дейност. Гледаше ги почти с безразличие. Защо ли бяха дошли толкова хора, когато това можеше да свърши Говедото и още някой например? Зад Говедото видя детското лице на Мишката. „Не можа да ми помогнеш приятелю, но все пак ти благодаря.”
Говедото с безизразни очи наблюдаваше Чакала. Последва повторно прещракване и пушката отново засече.
-Имаш късмет Чакалче, забравил съм да сложа патрони.
Всички започнаха да се превиват от смях, като едновременно с това коментираха, ту моето изражение, ту създалата се ситуация.
-Ще извиняваш братле-започна да говори Мишката-ама като излязахме от бара и Говедото каза, че времето е подходящо за риболов. Казах му, че край твоята колиба е бъкано с риба. Споменах му и за патиците, които се навъртат наоколо. Решихме да дойдем и да си опитаме късмета. Ама тъй като нямаше да искаш да тръгнеш с нас, решихме да ти спретнем една шегичка. Знаех че ще дойдеш тук. Ама докато си вземем такъмите малко позакъсняхме. Ще ни извиняваш за филмчето дато ти го прожектирахме.
-Шефа знае ли, за това филмче!?
-Е, стига де! Ти да не му кажеш!? От шега не разбираш ли!? Ако научи ще ни друсне една реч…. Ама и ще се замисли защо си бягал, след като си невинен. Така че е по-добре да забравим и да потърсим място за риболов, а и да покажеш на Говедото къде се крият патиците.

Шпионката

Фанатизмът, независимо от своя характер, променя психиката на хората така, че започват да приемат дори нечовешкото за нормално

Муза¹ галеше голото тяло на седемнадесет годишният си син. Беше дошъл и този ден, който бе част от плановете на божествения Август² и тя като вярна негова робиня и поданичка трябваше да изпълни. Благодетелят я бе превърнал от робиня в царица, което не се побираше дори в мечтите й и затова сега трябваше да му се отблагодари. Не разбираше много от подмолите на политиката, но вече като част от нея осъзнаваше, че всяка крачка в нея, бе плод на дългогодишно проучване и плануване. Нейният бъдещ съпруг имаше подкрепата на скитите³, които при вечните междуособици в Партия⁴ му помагаха с войски, само защото майка му бе от техните племена. Но когато Марк Антоний⁵ превзе Армения, връзките между скитските племена и Партия бе прекъсната и Фраат⁶ трябваше да приеме условията на Великия Рим. Като подарък за вече добрите отношения беше изпратена на партския владетел. Предварително подготвена за всяка крачка, която трябваше да направи, тя обеща на императора, че ще изпълни безпрекословно неговите нареждания.  Красотата й бе толкова впечатляваща, че Август не позволяваше на никой да я вижда и докосва. Като негова робиня имаше право да се люби с нея и бе ревнив, ако погледа на някой друг спре върху лицето й. Това вбесяваше Ливия⁷ и често, когато я учеше как да приготвя настойки от различни билки, я подпитваше, уж невинно, дали отношенията й са близки с нейния съпруг. Муза я поглеждаше учудено и с ужас, тогава на Ливия й ставаше по-спокойно. Отровителката,  както я наричаха , си затваряше очите, когато ги виждаше заедно. Може би предстоящото й пътуване в неизвестността или заради голямата политика , тя запазваше търпимост към робинята. На прощаване  Август й обеща, че и при най-малкия проблем, ще изпрати легионите⁸ си, за да я защитят. В очите му имаше толкова много обич към нея, че това й даваше сигурност за предстоящото пътуване в  неизвестността, която я очакваше.

Когато пристигна в Ктезифон-столицата на Партия , с една от кохортите⁹ на Октавиан, бе представена на бъдещия си съпруг. Лицето му засия, когато срещна нейния поглед и дори скъпоценностите, които му бяха изпратени като дарение, не му направиха толкова впечатление, колкото живия подарък. Независимо, че за него бе просто жена, Фраад се страхуваше от нея, защото като всеки римски гражданин, така и тя бе горда и държеше на независимостта си. Неговото желание, да я притежава, се засилваше с всеки изминат ден и поривите започнаха да стават все по-неудържими. Първа част от плана бе, царицата да бъде отстранена и на нейно място да бъда поставена Муза. Отрова в червилото бе най-елементарния начин да се постигне изпълнението на такава задача. Месец по-късно Фраат се ожени за нея¹ и в брачната си нощ тя направи всичко, което един мъж би желал. Най-вече с нежност и ласки отвори пътя на любовта му към нея. С нежните думи и моминска свенливост, накара мъжката му душа да копне все повече за нейното тяло. Разбира се, тя отбягваше честите връзки с него, защото само с привидно безразличие, щеше да бъда още по-желана и страстта му към нея щеше да го накара да върши всичко, което не би сторил за друга. Година по-късно разбра, че е бременна. Фраад бе щастлив от този факт, но опасенията й, че се страхува за живота на тяхното дете, я накараха да пристъпи към следващата стъпка. Предложи му неговите синове Ород¹¹ и Вонон¹² да бъдат изпратени в Рим, където ще бъдат посрещнати с почести и където ще се запознаят с нова за тях цивилизация. Там ще изучат дългогодишния опит на Рим и се запознаят с държавните дела на най-Великата империя, впоследствие ще им помогне да управляват по-добре собствената си държава. Сега, при това положение  раждането на детето им би създало безпричинна ревност на двамата му синове.

След три месеца това вече беше факт. Муза знаеше, че Ород и Вонон щяха да бъдат заложници в Рим, дотогава докато тя реши. Предстояха й по-спокойни години, в които най-важна грижа бе отглеждането и възпитанието на сина й като римски гражданин и като евентуален цар на Персия. Муза държеше детето им да се нарича Фраатак¹³. Това бе име, което лъскаеше честолюбието на Фраат, а и не всяваше недоволство сред царедворците. За тях това име им даваше основание да гледат на Муза като представител на тяхната раса и да бъдат по-благоскронни към нея. Разбира се, никой не знаеше за пъкления план на Великия Рим и когато Фраатак навърши четиринадесет години, вече бе време да започне политическа кариера. За Муза отравянето на съпруга¹ си не означаваше нищо повече от извеждането на своя син по пътя на властта. В продължение на три години тя властваше като царица и всички, които се явяваха като пречка биваха отравяни или убити. През тези години Муза се опитваше по много заобиколни пътища да обясни на своето дете, че бъдещият цар на Персия трябва да е римски гражданин, че те като такива трябва да бъдат в основата на това. Едва последната година Фраатак разбра истината. Главата му трудно го побираше, но убежденията на майка му все повече го нагласяха към това. В Персия бракът между близки роднини беше напълно естествен и такъв брак би притъпил възприятията на персите за истинските намерения на Рим. Муза и Фраатак се ожениха официално¹⁵, от което следваше, че трябва да бъде изпълнена последната крачка към затвърждаването на позициите на Рим в Персия. От този брак трябваше да се роди бъдещият цар и Персия, да стане част от Великата империя.

Любовното биле, което му бе дала, го държеше в опиянение и той бе подвластен на естествения си нагон. Ласките и нежните докосвания на майка му го караха да търси нейните устни, да целува гърдите, които не бе търсил повече от петнадесет години и да иска да проникне там, от където се е родил. Бледата светлина скриваше техните изражения. Муза насочи члена му под себе си и започна равномерно да се движи нагоре и надолу дотогава, докато тежката въздишка на сина й не показа, че новият цар на Персия е вече напът. Планът замислен на Божествения от преди близо двадесет години бе успял.

1.Муза-римска робиня изпратена като дар на персийския цар Фраад IV

2.Август-  Гай Юлий Цезар Октавиан е първият римски император. Управлява Римската империя 41 години — от 27 г. пр. н. е. до своята смърт през 14 г. от н.е.

3.скити-племена на север от Партия- отнася се за саракурите български скитски племена между Кавказ и Каспийско море.

4.Партия-държава в Азия влизаща в пределите на древна Персия

5.Марк Антоний -83-30 г.пр.н.е.-римски политик и пълководец

6. Фраад ІV-40-3 г.пр.н.е.-управител на Партия.

7.Ливия- Ливия Друзила, след 14 г. Юлия Августа или Ливия Августа (28.9.58 г.пр.н.е.  – 29 г.) е римска императрица, съпруга на Октавиан Август (38 г. пр. н. е. – 14 г.)

8.легион-военно подразделени от около 5000 войника

9.кохорта-една десета част от легиона или около 500 войника

10.около 18 г.пр.н.е.

11.Ород- Ород ІІІ-4-7г-управител на Партия

12.Вонон-Вонон I-7-12 г.-управител на Партия

13.Фраатак-Фраат V-3г.пр.н.е.-3г.от н.е.-управител на Партия

14.около 3 г.пр.н.е.

15.2 г. от н.е.

Кой съм Аз

Казвам се Любо. Официално – Любомир Георгиев. Но тъй като никога не слагам официални дрехи, а и не харесвам официалните хора, ме наричайте просто Любо. А ако и това не ви харесва, може да се обръщате към мен с „Хей!” или „Абе, дъртак!” или може само да ми подсвирквате. Не си мислете, че ще се обидя. Няма. Свикнал съм на всякакви простотии и олигофрении. Та нали и аз живея в България?!

Като споменах за “дъртака”, щях да забравя да кажа, че наистина съм стар – прехвърлих 50! Но някой да не си помисли, че се чувствам на толкова! Глупости! Чувствам се поне на 150! Не знам, може и на повече.
Друго какво да кажа за мен? Проста фактология: не съм религиозен, но съм вярващ; не съм женен, но съм бил и надали ще бъда пак – да ме карат да тупам килимите, да си лъскам обувките и хиляди други гадости; не мога да понасям жените, но дали бих могъл да живея без тях; имам чувство за хумор, но освен мен никой друг не се смее, а е толкова смешно; пиша понякога разни неща, но винаги си ги чета сам – като не разбират хората от класика, така е. А за друго - питайте! Омръзна ми да пиша. Нямам муза.